Михаил Горбачов приключи тържественото си слово, като изрази добрата воля на руснаците за сътрудничество между двата народа и надеждите си за мир между САЩ и Съветския съюз, след което се обърна към своя гост. Джон Кормак се изправи. Руснакът му посочи любезно катедрата и микрофона и се настани на едно от страничните места. Президентът на САЩ застана пред микрофона. Не се виждаха никакви бележки. Той вдигна глава, устреми поглед към обективите на съветските телевизионни камери и заговори.

— Мъже, жени и деца на Съветския съюз, чуйте ме.

Маршал Козлов подскочи в креслото си и втренчи смаян поглед в екрана. Веждите на Михаил Горбачов потрепнаха учудено преди да успее да възвърне самообладанието си. В една от кабините зад съветските камери млад мъж, който спокойно можеше да мине за харвардски възпитаник, закри микрофона си с ръка и шепнешком попита нещо по-старшия служител зад себе си, който само поклати глава. Защото Джон Кормак съвсем не говореше на английски — от устата му се лееше гладка руска реч.

Въпреки че не говореше руски език, преди посещението си в Съветския съюз, уединен в собствената си спалня в Белия дом, той беше наизустил петстотинте руски думи на своята реч. Беше я репетирал, записана на магнетофонна лента, докато се научи да я произнася гладко и без акцент, макар да не разбираше нито дума от нея. Това беше забележително постижение дори за един бивш преподавател от Харвард и Йейл.

— Преди петдесет години вашата страна, вашата любима родина, беше въвлечена във война. Вашите мъже се биеха и умираха като войници или живееха като вълци в собствените си гори. Вашите жени и деца живееха в землянки и се хранеха с отпадъци. Загинаха милиони. Земята ви беше опустошена. И макар че моята страна не е минала през това изпитание, аз ви уверявам, че разбирам колко много трябва да ненавиждате войната и да се страхувате от нея.