ЗАКЛЮЧЕНИЕ…
Маршал Козлов вдигна поглед към часовника на стената. Единадесет часът. Още малко и церемонията на летището щеше да започне. Той беше предпочел да не присъства. Нямаше никакво намерение да ухажва американците. Протегна се, стана и се върна до прозореца, без да изпуска доклада на Камински от ръцете си. На папката имаше гриф „Строго секретно“ и на Козлов вече му беше ясно, че документът трябва да остане такъв. Засягаше твърде парливи въпроси, за да позволи да се подмята из Генералния щаб.
До неотдавна всеки щабен офицер, който си позволеше такава откровеност като Камински, щеше да измерва кариерата си единствено в микрони, но Иван Козлов, макар и да беше заклет консерватор в почти всяка една област, никога не беше наказвал откровеността. Това май беше единственото нещо, което уважаваше у Генералния секретар. Макар да не одобряваше странните му идеи да се дават телевизори на селяните и перални на домакините, трябваше да признае, че пред Михаил Горбачов можеш спокойно да изразиш мнението си, без да получиш еднопосочен билет за Якутия.
Докладът на Камински се беше стоварил като гръм върху него. И преди знаеше, че положението с икономиката не се е подобрило след въвеждането на перестройката, но тъй като беше войник, той беше прекарал целия си живот в рамките на военната йерархия, а военните винаги имаха приоритетен достъп до ресурсите, материалите и технологиите, като това от своя страна даваше възможност на тяхното затворено общество да бъде единствената област в живота на Съветите, където упражняването на контрол върху качеството да не е само голи приказки. Фактът, че сешоарите на цивилните граждани се развалят бързо, или че обувките им пропускат вода, не беше негов проблем. А сега бяха изправени пред криза, която дори военните не можеха да избегнат. Знаеше, че най-лошото от целия доклад предстои като заключение. Все още изправен до прозореца, той продължи да чете.