Америка реагира на евтиния нефт с повишено търсене, увеличен обем на вноса на суров нефт и нефтопродукти и съответно със съкращаване на родното производство, тотално намаляване на разходите за изследователски програми, закриване на рафинерии и увеличаване на безработицата до ниво, надвишаващо това от 1932 година. Дори ако Америка започне още в този момент с една ударна кампания, огромни капиталовложения и мащабно стимулиране от страна на правителството, ще ни трябват десет години за възстановяване на фонда от квалифицирана работна ръка, за възстановяване и изграждане на необходимия машинен парк, за да изпълним такава работна програма, която да сведе цялостната ни зависимост от Близкия Изток до едно приемливо ниво. Към този момент Вашингтон с нищо не е показал, че възнамерява да даде зелена улица за възстановяването на американската национална нефтена индустрия.

За тази политика се изтъкват три причини, като и трите са напълно несъстоятелни:

(а) Цената на новодобития американски нефт ще бъде 20 долара за барел, докато производствената цена за един барел саудитски или кувейтски нефт е от 10 до 15 цента като ние го купуваме за 16 долара. Смята се, че това положение ще продължи вечно, което не е истина.

(б) Смята се, че арабите и по-специално Саудитска Арабия ще продължават да купуват от нас оръжие, технологии, стоки и услуги в астрономически количества за техните отбранителни и социални инфраструктури и следователно ще продължава цикълът на обмяна на техните петродолари с нашата страна. Това схващане също е погрешно. На практика техните инфраструктури са напълно изградени и те вече дори не могат да се сетят за какво да си харчат доларите. Неотдавнашните им сделки (през 1986 и 1988 година), когато закупиха изтребители „Торнадо“ от Великобритания, ни изтикаха на второ място като техни доставчици на оръжие.